Не всичко, което блести, е злато. Но пък, както ни натяква световният шоубизнес - всичко, което блести, е успешно. Поне така беше през 2010-а. През тази година станахме свидетели на мегаломанското властване на поп-музиката, която като и в онази приказка за краля често беше гола, но за сметка на това крайно горда с осанката си. 2010-а наложи модата на туитванията за щяло и не щяло, а „ментор“ на новото течение в общуването с феновете стана Kanye West. Колегата му Lil Wayne пък прекара едни съвсем пълноценни 8 месеца зад решетките, през които полежа малко в карцера, написа няколко песни и роди доста новини около себе си. На фона на всичко това е цяло чудо, че имаше и стойностна музика, която ни радваше през лятото и ни грееше през зимата. Ето и топ 10 албумите за 2010-а, които подредихме за теб. Подборът далеч не е изчерпателен и едва ли ще съвпадне напълно с вкуса ти, но какво по-хубаво от една класация в края на годината?
10. M.I.A, Maya
За M.I.A 2010-а беше година, заредена с донкихотовски плам. Раздразнените музикални критици веднага обвиниха лондонската рапърка в твърде много политиканстване и твърде малко правене на музика. И май че сгрешиха. За разлика от първите й два албума MAYA не е закачлива подигравка с глобалната купонджийска диаспора. Параноичните електро дрифтове (Големият брат гледа) и омайният микс от политически ангажирани текстове правят този диск един от най-запомнящите се през годината. „Дреме ми!”, пее M.I.A в Meds and Feds, а понякога това е най-тежкото престъпление.
M.I.A - Meds And Feds
9. Arcade Fire, The Suburbs
След като размишляваше върху Отвъдното (Funeral - 2004) и религията (Neon Bible - 2007), този пък инди-рок бандата от Монреал записа албум за инертните и самодоволни обитатели от предградията. Това обаче съвсем не е стъпка назад за Win Butler и компания. Arcade Fire са направили своя най-носталгичен и „сплотен” албум досега. А суровото и френетично парче Month of May ни напомня, че що се отнася до музиката, понякога най-важното помещение в къщата е гаражът.
Arcade Fire - Month Of May
8. LCD Soundsystem, This Is Happening
От дебютния едноименен албум на LCD Soundsystem (2005) насам James Murphy непрекъснато покорява нови върхове в денс и рок музиката. Третият (и вероятно последен) албум на LCD е най-впечатляващият, най-прочувственият и най-критичният досега. Pow Pow клокочи истерично от наглед разпилени бийтове, а Dance Yrself Clean е безмилостен 9-минутен взрив от пестеливи перкусии и сподавена лудост.
LCD Soundsystem - Dance Yrself Clean
7. Vampire Weekend, Contra
Започвайки наследника на доста обсъждания си дебютен едноименен албум с натруфеното, провинциално и нарочно дразнещо парче Horchata, нюйоркската инди-рок банда хвърля ръкавица на критиците си с нахаканото си държание. След това обаче Contra става нещо далеч по-значимо – едно видение за пост-колежанския хаос, едно лъкатушещо пътуване към Запада, експлозия от енергия, майсторски написана картичка от Никарагуа, Ямайка, Мексико, Калифорния... Дали присмехулното поведение на Vampire Weekend стана световна марка на инди-рока? На кого му пука!?! По-важното е, че Vampire Weekend ни доставя приятни, ама много приятни емоции.
Vampire Weekend - Holiday
6. MGMT, Congratulations
Тук няма да намериш Kids Pt. 2 или Time to Pretend (Again). Вторият официален албум на MGMT обаче предлага нещо, с което дебютният Oracular Spectacular (2008) не можеше да се похвали, а именно – перспектива. Успехът явно не е размътил мозъците на Ben Goldwasser и Andrew VanWyngarden. Вместо да се превърнат в разлигавени звезди, двамата продължават да създават находчиви и „заразни” пост-пънк и барок-поп парчета. Congratulations определено е стъпка напред, но най-вълнуващото е, че самата посока тъне в мистерия.
MGMT - Flash Delirium
5. Cee Lo Green, The Lady Killer
Докато обработеният в църквата глас на Cee Lo Green напомня за пионери на рокендрола отпреди 60 години като Little Richard, то южняшката му кръв привнася малко от духа на Motown. В The Lady Killer мистър Thomas DeCarlo Callaway, както е истинското му име, отдава почит на Quincy Jones, но придава съвременно звучене на музиката му. Гост-музикантите като Bruno Mars и Rick Nowels са от съществено значение за третия му студиен албум. И докато други изпълнители просто „запълват” музикалния ефир, Cee Lo Green казва смело Fuck You.
Cee Lo Green - Fuck You
4. Gorillaz, Plastic Beach
След като оцеля в бритпоп войните, Damon Albarn разми с впечатляваща самоувереност границите между музикалните жанрове. В третия си албум с рисуваната банда Gorillaz той е изваял едно доста консуматорско изобличение на консуматорското общество. Чрез сингъла Stylo" (с участието на Mos Def и Bobby Womack), Albarn прави една метафора на „любовта е електричество” и елегантно претоварва сетивата ни.
Gorillaz - Stylo
3. No Age, Everything in Between
Пораждайки едновременно усещане за долнопробен пънк и елитарно изкуство, дуото от Лос Анджелис създава свой собствен уникален хабитат. Третият студиен албум на Randy Randall и Dean Allen Spunt е тяхното най-ярко музикално откровение. No Age се утвърждават като експерти в балансирането между основите на поп музиката и ейсид звученето.
No Age - Glitter
2. Robert Plant, Band of Joy
Един е Led Zeppelin и само Robert Plant остана неговият пророк (Jimmy Page не е издал нищо значимо през последните 10-ина години, John Paul Jones кротко опъва струните на баса в Them Crooked Vultures, а John 'Bonzo' Bonham отдавна обръща водки в Отвъдното). Години наред много рокаджии се опитваха да развъртят Чука на боговете, но съвсем закономерно на Plant се падна честта да призове духа на Led Zeppelin III (1970) – загадъчния и велик албум на бившата му банда, който днес звучи като един странен крайъгълен камък на фолк-рока. Band of Joy е неговият достоен и смирен наследник. Албумът е продуциран от кънтри легендата Buddy Miller, който свири и на китара в кавърите на Richard Thompson, Los Lobos и Low. Robert Plant пък повече от всякога звучи като у дома си. Велика работа!
Robert Plant - Angel Dance
1. Eminem, Recovery
Не знаем дали белите не могат да скачат, но сме сигурни, че умеят да правят рап. При това понякога доста по-добре от черните. И Eminem е най-светлото доказателство за това. През първата фаза от кариерата си сърдитият блондин беше най-острият критик на съвременната музика. Във втората пък се затвори в себе си и реши да занимава все по-отегчаващата се публиката със собствените си проблеми. Recovery, изглежда, бележи третата фаза от кариерата му, в която вечно киселият рапър не само възкръсна, но и реши да се подиграе с поп-музиката, просто като я покори. Ей така, между другото... Да, Eminem добре си е почистил килера и не е пропуснал да забърше дори най-тъмните ъгли. Най-значимият албум на годината на едно от най-значимите лица в музиката изобщо! Сори, Уста, не ти се получава нито откъм талант, нито откъм дуети.
TUBORG е първият масов продукт у нас, който има на етикета иновативния QR код (от Quick Response или бърз отговор) освен стандартния. В специалното черно-бяло квадратче всъщност е "записана" информация, която може да е както текст, така и линк, данни за контакт, емейл др. От този месец кодът може да се види на бутилките TUBORG от 330 и 500 мл. При "разчитането" му с камера на смартфон или компютър той ви препраща директно към сайта на TUBORG, Facebook и Twitter профила на марката или ви дава директен достъп за сваляне на музикалното приложение TUBORG GIG GUIDE.
RSS Feed
Facebook
Twitter
За M.I.A 2010-а беше година, заредена с донкихотовски плам. Раздразнените музикални критици веднага обвиниха лондонската рапърка в твърде много политиканстване и твърде малко правене на музика. И май че сгрешиха. За разлика от първите й два албума MAYA не е закачлива подигравка с глобалната купонджийска диаспора. Параноичните електро дрифтове (Големият брат гледа) и омайният микс от политически ангажирани текстове правят този диск един от най-запомнящите се през годината. „Дреме ми!”, пее M.I.A в Meds and Feds, а понякога това е най-тежкото престъпление.
След като размишляваше върху Отвъдното (Funeral - 2004) и религията (Neon Bible - 2007), този пък инди-рок бандата от Монреал записа албум за инертните и самодоволни обитатели от предградията. Това обаче съвсем не е стъпка назад за Win Butler и компания. Arcade Fire са направили своя най-носталгичен и „сплотен” албум досега. А суровото и френетично парче Month of May ни напомня, че що се отнася до музиката, понякога най-важното помещение в къщата е гаражът.
От дебютния едноименен албум на LCD Soundsystem (2005) насам James Murphy непрекъснато покорява нови върхове в денс и рок музиката. Третият (и вероятно последен) албум на LCD е най-впечатляващият, най-прочувственият и най-критичният досега. Pow Pow клокочи истерично от наглед разпилени бийтове, а Dance Yrself Clean е безмилостен 9-минутен взрив от пестеливи перкусии и сподавена лудост.
Започвайки наследника на доста обсъждания си дебютен едноименен албум с натруфеното, провинциално и нарочно дразнещо парче Horchata, нюйоркската инди-рок банда хвърля ръкавица на критиците си с нахаканото си държание. След това обаче Contra става нещо далеч по-значимо – едно видение за пост-колежанския хаос, едно лъкатушещо пътуване към Запада, експлозия от енергия, майсторски написана картичка от Никарагуа, Ямайка, Мексико, Калифорния... Дали присмехулното поведение на Vampire Weekend стана световна марка на инди-рока? На кого му пука!?! По-важното е, че Vampire Weekend ни доставя приятни, ама много приятни емоции.
Тук няма да намериш Kids Pt. 2 или Time to Pretend (Again). Вторият официален албум на MGMT обаче предлага нещо, с което дебютният Oracular Spectacular (2008) не можеше да се похвали, а именно – перспектива. Успехът явно не е размътил мозъците на Ben Goldwasser и Andrew VanWyngarden. Вместо да се превърнат в разлигавени звезди, двамата продължават да създават находчиви и „заразни” пост-пънк и барок-поп парчета. Congratulations определено е стъпка напред, но най-вълнуващото е, че самата посока тъне в мистерия.
Докато обработеният в църквата глас на Cee Lo Green напомня за пионери на рокендрола отпреди 60 години като Little Richard, то южняшката му кръв привнася малко от духа на Motown. В The Lady Killer мистър Thomas DeCarlo Callaway, както е истинското му име, отдава почит на Quincy Jones, но придава съвременно звучене на музиката му. Гост-музикантите като Bruno Mars и Rick Nowels са от съществено значение за третия му студиен албум. И докато други изпълнители просто „запълват” музикалния ефир, Cee Lo Green казва смело Fuck You.
След като оцеля в бритпоп войните, Damon Albarn разми с впечатляваща самоувереност границите между музикалните жанрове. В третия си албум с рисуваната банда Gorillaz той е изваял едно доста консуматорско изобличение на консуматорското общество. Чрез сингъла Stylo" (с участието на Mos Def и Bobby Womack), Albarn прави една метафора на „любовта е електричество” и елегантно претоварва сетивата ни.
Пораждайки едновременно усещане за долнопробен пънк и елитарно изкуство, дуото от Лос Анджелис създава свой собствен уникален хабитат. Третият студиен албум на Randy Randall и Dean Allen Spunt е тяхното най-ярко музикално откровение. No Age се утвърждават като експерти в балансирането между основите на поп музиката и ейсид звученето.
Един е Led Zeppelin и само Robert Plant остана неговият пророк (Jimmy Page не е издал нищо значимо през последните 10-ина години, John Paul Jones кротко опъва струните на баса в Them Crooked Vultures, а John 'Bonzo' Bonham отдавна обръща водки в Отвъдното). Години наред много рокаджии се опитваха да развъртят Чука на боговете, но съвсем закономерно на Plant се падна честта да призове духа на Led Zeppelin III (1970) – загадъчния и велик албум на бившата му банда, който днес звучи като един странен крайъгълен камък на фолк-рока. Band of Joy е неговият достоен и смирен наследник. Албумът е продуциран от кънтри легендата Buddy Miller, който свири и на китара в кавърите на Richard Thompson, Los Lobos и Low. Robert Plant пък повече от всякога звучи като у дома си. Велика работа!
Не знаем дали белите не могат да скачат, но сме сигурни, че умеят да правят рап. При това понякога доста по-добре от черните. И Eminem е най-светлото доказателство за това. През първата фаза от кариерата си сърдитият блондин беше най-острият критик на съвременната музика. Във втората пък се затвори в себе си и реши да занимава все по-отегчаващата се публиката със собствените си проблеми. Recovery, изглежда, бележи третата фаза от кариерата му, в която вечно киселият рапър не само възкръсна, но и реши да се подиграе с поп-музиката, просто като я покори. Ей така, между другото... Да, Eminem добре си е почистил килера и не е пропуснал да забърше дори най-тъмните ъгли. Най-значимият албум на годината на едно от най-значимите лица в музиката изобщо! Сори, Уста, не ти се получава нито откъм талант, нито откъм дуети.
Регистрираните потребители могат да коментират, редактират профила си, да общуват с приятелите си, да участват в игри... все още ли се колебаеш?